Казаха ми, че в русенската частна болница се прави наистина съвременна медицина и сама се убедих в това, признава онкохирургът д-р Ася Илиева, която се върна от Лондон, за да работи това, което обича.
Д-р Ася Илиева е родена в Троян. Завършва Медицинския университет в Плевен и остава да работи в Университетската болница, в Първа хирургична клиника, където специализира обща хирургия. По-късно започва да се профилира в онкологичната хирургия, която става втората й специалност. Междувременно написва дисертация на тема Диагностика и хирургично лечение на чернодробната ехинококоза /кучешка тения/, с която получава титлата PhD/Доктор по медицина/.
Омъжена, с едно дете на 12 години. Съпругът й е военен пилот, добър повод за семеен спор коя професия е по-трудна – на летеца или на онкохирурга. Разговаряме с лекарката буквално между две операции.
– Д-р Илиева, и докъде стигате в този спор със съпруга си, кой от двамата надделява?
– Първо трябва да кажа, че работата на онкологичния хирург е изтощителна в буквалния смисъл на думата. Операциите понякога продължават по 5-6-8 часа. Така че трябва да си и физически издръжлив. През това време не се сещаш за нищо – вода, тоалетна и т.н. Свиква се някак. Затова с мъжа ми отначало често спорехме коя работа е по-трудна. Но вече не спорим… /смее се/.
– От професионалната Ви биография човек остава с впечатление, че хирургията е станала Ваше призвание още от студентската скамейка – никакво лутане, никакви отклонения. Само надграждане…
– Може да се каже така. Работя професията си с удоволствие, може би затова не ми тежи. Особено интересно ми стана, когато се преместих в Онкологичния център на Университетската болница в Плевен и започнах да специализирам онкохирургия. Там завърших втората си специализация по онкология и до 2008 година работих като асистент и главен асистент. В началото на 2009 г. отидох да работя в частната болница Авис Медика в Плевен. Там работих до юли 2013 г., след това реших да продължа кариерата си в чужбина – заминах за Англия. След като преминах задължителните спецкурсове, започнах в различни хирургични отделения, като последната година практикувах в отделение по хирургия на млечна жлеза, включително и онкопластична хирургия на млечна жлеза. В Англия това е отделна специалност.
– Как Ви признаха веднага специалността?
– Признаха ми я. Когато всичко е изрядно като документи и представиш достатъчно сертификати и степени за квалификация, ти ги признават.
/Прекъсва ни телефонът й. „Д-р Колибарски. Бях му обещала да му асистирам на една операция на херния. Ето това е екипната работа при нас. Просто трябват още един чифт ръце…“, пояснява събеседничката ми и продължава с отговора на немаловажния въпрос как така англичаните допускат в операционна български лекар на няколко месеца работа на Острова/.
– Трябваше да мина няколко спецкурса, които ги няма в България. Например по управление на информацията- как да работиш с нея, как да я пазиш – всичко това е много строго при тях. Има специален курс например как да местиш болен от леглото на носилката и обратно и това го минават всички – от лекари до санитари.
– Значи това всичко е било необходимо, за да влезете в тяхната система на работа?
– Точно така. Дори имаше курс за равенство на половете – по възраст, националност и т.н.; курс как да се справяш в трудни и конфликтни ситуации. Задължително преминаваш и обучение на тяхната компютърна система – във всяка болница компютърната система е различна. В чужбина се започва стъпка по стъпка, защото трябва да научиш правилата, иначе можеш да сбъркаш. Защото много от нещата, които у нас са приети, там не са.
– Каква разлика видяхте Вие между медицината в България и Англия?
– Труден въпрос. Човек, който директно от България попада там, има чувството, че е на друга планета, защото самата система е различна. Медицината сама по себе си е една и съща. Но начинът, по който се упражнява, по който се подхожда към пациента, стъпките, които се изпълняват – целият този лечебен процес е много различно организиран. Затова ти трябва време да го усвоиш.
– Вие постигнахте ли това, към което се стремяхте?
– Да, през последната година в Англия бях изключително доволна от позицията, която имах. Това ми беше мечтата – да започна в отделение по хирургия на млечна жлеза.
– Защо тогава не останахте, защо се върнахте в България??
– Не останах, защото след 18 години практика в България реших, че тази система е прекалено различна от тази, на която аз съм свикнала. И на моята малко по-напреднала възраст /45 г. – б.а./ е малко трудно напълно да я приемеш. Ти можеш да я работиш, но отвътре някак си все ти идва да направиш така, както знаеш, че може да го направиш, така, че да помогнеш на пациента. Наистина да помогнеш. Другото беше невероятната носталгия… На мен тази страна не ми хареса на 100 процента. Живеех без семейството си. И в края на краищата реших да се върна при нещата, които обичам и където се чувствам добре!
– Как попаднахте в болници МЕДИКА?
– От Англия се върнах точно преди Нова година и след 5 дни започнах в МЕДИКА. Тук ме доведе доктор Йоцов, когото познавам от дълги години и който е мой земляк, от Ловеч. Той изключително ласкаво се изказваше за болницата. Показа ми я и в края на краищата успя да ме убеди, че тук медицината може да се развива, че се прилагат много нови неща. Защото, няма защо да се заблуждаваме, има какво да се обновява в нашата българска медицина, доста много неща се правят инертно, по останали от времето традиции. Медицината в света отдавна не е такава и д-р Йоцов ме убеди, че можем да го направим заедно. Сега тук той ми е пряк шеф в хирургията, а е и изпълнителен директор на болницата.
– Значи пак стигаме до екипа…
– Да, тук, в МЕДИКА, се работи изключително в екип. Започнахме да правим много нови неща, които отдавна са стандарт в други региони на България и в света. Например тънкоиглената аспирационна биопсия за диагностика на гърдата, т.нар. ТАБ.
Вестник Бряг